Предци
Памир със снежен връх
пробожда като с меч небето,
животни диви вият, търсят стръв,
под него във безкрая се е ширнало полето.
Ханска шатра, войните сурови,
шлемовете островърхи, доспехите блестят,
след хана си да тръгнат, всички са готови
на конски стремена като стрела да полетят.
Българите, древно племе,
скоро ще потеглят, чака ги неизвестността,
дали светът суров ще ги приеме
или ще изчезнат претопени, без потомци и следа.
В много бран и битки българите устояха,
създадоха държава, има я сега,
за нея ханове и войни свойта кръв проляха,
но дадоха ни най-красивата страна в света.
На север Дунавът синее,
на запад Балканът горд стои,
на юг Босфорът красив се мержелее,
на изток Черното море блести.
Българин съм, с това име се гордея,
донесли са го моите предци,
във вените ми е кръвта на Хана,
който този райски кът ни подари.
Варна, Гавраил
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гавраил Йосифов Всички права запазени
