Tъмно и тихо е, някакси зловещо

в топла прегръдка се разтварям,
през времето вървя мислещо
и в мрачната действителност се затварям.

Натрупани мълчания изгарят,
топят се в огън всички рани
сълзи се стичат, парят
докосвайки ги крехки длани.

Всяка вечер спомени донасяш,
появяваш се като искра в здрача.
Мислено с мен разговаряш,
слагаш началото на нова задача.

Но ти си само сън, единствено в него те намирам
добър и лош, несъвършен, прекрасен
съществуваш, знам, но не те разбирам.
Прииждаш, връхлитайки като вятър бурен,
като болест и единствено лекарство
пътят през времето е дълъг, несигурен
разпрострял се в далечното пространство.
Дали ще го достигна, е труден въпрос,
но тръгвам без да се обръщам назад.
Път без посока и без компас
не ще спрат мислите ми напред да продължат.