При раздялата
Когато те няма, небето проплаква,
гърми като къща, взривена с експлозия.
Нечии сенки навън се прокрадват,
светът се затваря в черупка и грозен е.
Первазите трупат години в праха си,
стълбите скърцат, ридаят със глас.
Земята е тъжна и сива е някак си,
а някъде в нея съм сива и аз.
Дворòвете помнят бодрите стъпки
на хора, които преди сме били,
но крачат и днеска по пътя отъпкан
други различни и все не си ти.
Навънка се вглеждам в лицата на чужди,
край мене те търся в априлския мрак,
но погледи срещам - и все безразлични -
и сякаш нарочно те няма във тях.
Но някой ден ще престана да търся.
Живота си, целия, така го живях,
все на забавен каданс и все късно
те намитах и губех, но тъй и не спрях.
Дъските по пода във къщата гният,
пердетата пеят със глас на монах -
други се борят за тях, не сме ние -
други се борят да ни да спасят.
Със сила, която до днес ми достигна,
те бранех от всичко, от хорския ад.
А ти да оставиш света ми да плаче
и с него мечтите ми всички да мрат!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Красимирова Всички права запазени
