gastanieda (Деница Красимирова)
49 39
11.07.2010 г., 14:59 ч.

При раздялата 

  Поезия
1187 0 3

Когато те няма, небето проплаква,

гърми като къща, взривена с експлозия.

Нечии сенки навън се прокрадват,

светът се затваря в черупка и грозен е.

Первазите трупат години в праха си,

стълбите скърцат, ридаят със глас.

Земята е тъжна и сива е някак си,

а някъде в нея съм сива и аз.

Дворòвете помнят бодрите стъпки

на хора, които преди сме били,

но крачат и днеска по пътя отъпкан

други различни и все не си ти.

Навънка се вглеждам в лицата на чужди,

край мене те търся в априлския мрак,

но погледи срещам - и все безразлични -

и сякаш нарочно те няма във тях.

Но някой ден ще престана да търся.

Живота си, целия, така го живях,

все на забавен каданс и все късно

те намитах и губех, но тъй и не спрях.

Дъските по пода във къщата гният,

пердетата пеят със глас на монах -

други се борят за тях, не сме ние -

други се борят да ни да спасят.

Със сила, която до днес ми достигна,

те бранех от всичко, от хорския ад.

А ти да оставиш света ми да плаче

и с него мечтите ми всички да мрат!

© Деница Красимирова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??