Приказка с писма
В онази септемврийска вечер
седях сама и плачеща в студа,
трепереща, загърната в одеяло,
срещнах твоята добра душа.
Дори не исках да те заговарям,
но ти започна да настояваш.
"Мила" ме нарече ти тогава -
уплашена, през сълзи аз ти отговарях.
Компютъра шумеше, аз гледах в захлас,
доверие получавах и възкликнах на глас:
как може от хора непознати
разбиране да срещна в този час?!
Името свое заключих с парола,
от уплах да не разговарям с познати хора.
Остави ме с разбиране да осъзная
и грешката моя да си призная.
Усмивката ми върна ти тогава,
писмото ти прочетох - няма да забравя -
и твоята душа била е наранена,
заклчена в сълзи и сломена.
Започнах с трепет да чакам утрешния ден,
да видя писмото ти и накъде си устремен.
"Звездичка" твоя станах за ден и час,
но знаеш ли как се страхувах за тебе аз?...
И все си представях образа ти мил
с китара, но малко унил...
Гласът ти ехтеше постоянно в мен
с написани думи и смях с ченгел.
Нашата среща бе случайна,
видяхме се и сега е безкрайна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Васич Всички права запазени
