Приказка за по-големи

   Приятели, желая Ви много настроение с приказката ми в стихове "Приказка за по-големи":

  Приказка за по-големи

 

Във малка къща до гората

живееше бедняк един,

той имаше си куче вярно

и шарен котарак любим.

 

Не бяха най-добри другари

и гонеха се често те,

но самотата чудо прави,

живееха си как да е.

 

Ръмжеше Шаро на котака

и лаеше го често той,

но се сдобряваше накрая

и се минаваше без бой.

 

Ивайло бе работен, сръчен,

а следваха го все беди.

Не вярваше, че може вече

от тях сега да се спаси.

 

Беднякът бе голям красавец,

но как да проличи това,

когато нямаше си нищо –

дори и дреха на гърба.

 

Така минаваха си дните

във тишина и самота

и бягаха дори мечтите,

уплашени от бедността.

 

Но ето че във нощ такава,

когато всичко живо спи,

яви се вещица лукава

при момъка със куп лъжи.

 

Тя беше много страшна, грозна,

с метлата си се появи.

Нахална, стара и капризна,

опита да го съблазни.

 

– Така ли гости ти посрещаш,

а казват, че добър си бил?

И за любезност се не сещаш,

дори не си ме поздравил!

 

– Но аз не съм те канил вкъщи,

с какво да те гостя сега?

И котаракът тук се мръщи,

защото нямаме храна.

 

– Почакай само и ще видиш,

ще спретнем с теб такъв купон,

не искам само да се чудиш,

готви се ти за царски трон.

 

И вещицата само плесна,

и момъка преобрази.

Облече го със чудни дрехи,

като за сватба го стъкми.

 

– Сега до мене на метлата

седни и всичко забрави.

Ще стигнем двама до двореца,

сам царят ще ни нагости.

 

Но с ужас момъкът поглежда

отблъскващата грозота,

не знае как да ѝ откаже,

страхува се не на шега.

 

– Нима не ме харесваш никак?

Ще страдаш много за това,

но тая вечер ти прощавам,

готви се да летим сега.

 

И без усилия големи

със него бързо полетя,

пристигна в царските палати

и пред портала им се спря.

 

От ужас момъкът не смее,

глава да вдигне, да погледне,

а вещицата все се смее

и за ръката го държи.

 

А царят прелюбезен кани

и двамата в двореца свой.

Какви стени, какви украси –

велико чудо, боже мой!

 

– Жена Ви много е красива! -

говори царят възхитен.

А сякаш тръпки го побиват,

мълчи си момъкът смутен.

 

Ивайло вещицата гледа,

къде е тая грозота?

О, тя се е преобразила

в красива, хубава жена!

 

Косата черна – нощ безкрайна,

очите сини небеса,

а пък снагата – тънка, стройна,

дори и царят завидя.

 

Трапеза пищна и богата

и много, много красота,

усмихва им се нежна, мила

самата царска дъщеря.

 

Така изкараха приятно,

танцуваха те до зори.

Накрая слънцето щастливо

и весело ги поздрави.

 

Сбогуваха се с царя дълго,

с прекрасната му дъщеря

и обещаха си взаимно

да си гостуват отсега.

 

И влюби се Ивайло страстно

във най-красивата жена,

и стана някак неусетно,

но той със нея заживя.

 

Тя денем грозна бе, ужасна,

но нощем ставаше жена –

чудесна, приказно красива,

дарена с нежна красота.

 

Така изминали години,

понесла се една мълва,

че тайно в царските палати,

жена пристигала с метла.

 

Това е вещицата наша,

която често за беда

със царя да се забавлява,

пристигала от суета.

 

А момъкът все ѝ прощавал

и слагала му тя рога,

красива е и лъчезарна

и все пак вещица била.

 

И още нещо ще добавя -

зад всяка хубава жена

в живота шарен твърде често

се крие вещица една.

          Мария Мустакерска