Пътят дълъг е сега,

сякаш няма край,

а отсреща моята съдба

казва ми с ирония "Играй!

Играй, момиче!" - иначе това

може би ще бъде най-голямата беда.

"Животът взима жертви, мила,

а после се смее как си се сломила.

Пътят безкраен изглежда,

но някак всичко се нарежда,

да се оправят нещата, имаш надежда,

но това до провал те довежда.

Горе главата, момиче,

ти трябва да си свободна, като птиче,

да ухаеш, като пролетно кокиче

и да намериш своето разковниче."

Рече тъй съдбата и избяга в мрака.

Скри се нейде дълбоко из шубрака.

И сама остави ме да водя своята атака,

а часовникът безспирно си тиктака...