Принцът на Пепеляшка

Живяла нейде, някога бедна Пепеляшка.

Косата тя си връзвала в стегната опашка.

Всеки ден излизала, грабвала метлата,

миела чиниите, скубела тревата…

Ден след ден минавали все така горката.

Трудела се, страдала, спяла във житата.

Но не щеш ли, някъде чула се мълвата -

знатен принц  минавал там.Търсел си жената.

Втурнали се всички – куцо и сакато

как да замотаят на знатния главата.

Само Пепеляшка пак в ръце с метлата –

мела, мила бършела прашна, прокълната.

Но не щеш ли, принцът, препускайки в житата

без да иска спънал се и паднал на земята..

Срещнали си погледа с бедното момиче

и нещо в него трепнало – Решил, че я обича!

Как сега да каже на всички знатни дами,

че нещо го прихванало и „прашна” го „примами”?!

Лутал се и блъскал се. Скубел си косата.

Как да им признае, че не обича „знатна”?

В същото туй време ”сивото” момиче

сякаш в огън пламнало, че принца то привлича.

Трепнало сърцето му, скачало в гърдите.

Без да диша гледало принца във очите.

Принцът се замислил нервно, с неохота:

-„Как сега да скрия чувствата си горди”?

Много я харесал той!Страшно го пленила!

Да се не надяваш на тази орисия!..

-         „Няма!” – казал принцът - „Няма да я взема!”

-    „Може да я искам, но тя не е за мене!”

-         „Как ръка да хвана на бедното момиче?

-         „Тя от просякиня е. Аз пък от кралица”.

-         „В знатен род живея. Трябва ми принцеса!

Все ще си намеря някоя контеса”.

Минали години. Срещнали се двамата

- той бил със принцесата, а тя със пажа, в залата.

Вече му омръзнала неговата дама...

Как трепнало сърцето му като я зърнал само!!!

-    „Колко е красива тя под вехтата наметка!!!”

Аз – глупак! Ожених се за жена кокетка…”