Горящото сърце на обществото
върху теб изсипа черните си сажди,
в опита си сам да ги изтриеш,
грозно се размазват по лицето.

Раздухан вятърът от хули,
размива оловно-тежкия ти смисъл,
изгубваш цялата си същност,
протрит парцал, безпомощно се вееш.

Кух морал от наранени интереси
те пързаля по клиширан парапет,
иска да си много ниско долу,
защото няма капацитет.

Най-уплашените паранои,
притиснати от своя страх,
лепят етикети по реверите на други,
присъди раздават със замах.

Без да имат собствено достойнство,
грачат гладни гарги, с препълнени гърла,
докато за трохички се сражават,
мъдро учат те на чест...

Времето се разболява,
погубено от безмислени вражди,
реалната присъда то ще дава,
докато напълно те унищожи.