Тази притча е измислица моя,
но може пък да е факт.
Сега ще разкажа, търпение, моля.
Откъде да започна, не знам.

Тя може да се стори -
тази история -
леко налудничава, скучна дори,
но гарантирам - в живота
на всеки се случва
да е брънка от този сюжет.

И ето - започвам...

***
- Разкажете ми за звездите,
сърдечно ви моля,
разкажете за тез светила.
Историята тяхна дойдох да узная,
със цел да разбера аз живота -
замоли Детето
Поета, на когото
домът му бе връх на таз планина.
"Че какво бих ти казал,
Дете, за звездите,
което ти вече не знаеш?"
- Та нали сте Поетът,
а това означава,
че със Словото вие боравите,
а щом го познавате, това добре значи,
че знаете и обичате Бог.
А Той ви отваря очите за всичко.
"Това е така, не отричам,
но по този въпрос съм невеж."
- Все нещичко знаете.
Моля, кажете!

***
Поетът протегна ръце към Детето -
те бяха изцапани в синьо мастило.
"Виждаш ли тези двете другарки,
изплескани точно като ръце на онези,
които се трудят, в живота да бъдат -
ръце на земляци, бояджии, механици.
Тези двете нямат измиване..."
- Какво общо има това със звездите? -
прекъсна Детето с въпрос.
"Чакай, не бързай, а слушай внимателно.
И моите ръце - както на всички работници -
все са изцапани - да,
но по-различни са от тези на хората
и сега ще ти кажа защо.
С тези двете ръце аз докосвам звездите."
- Вие си измисляте! Лъжа е това!
Всеки един добре знае това,
че на стол дори стъпил
и разперил ръце,
пак не ще успее да ги стигне.
"Опитай, опитай! - му рече Поетът-
Това го можем само ти и аз."
- Че как е възможно? - смути се Детето -
Те са толкова високо от нас...
"Можем го само ние, поетите,
и чистите детски души -
сиреч ти."
- Разбирам, разбирам! - потрепна Детето -
Научете ме на това древно изкуство,
да събирам със шепи звезди от небето.
"Добре, но първо очи затвори."

***
Навръх планината
на нощния фон
се виждаха фигури две -
едната от другата
два пъти по-ниска -
и разперили свойте ръце
там, нагоре, отвъд небесата...

"Усещаш ли как
те протичат през пръстите -
точно като морския пясък?"

- Да! Прекрасно е,
че ги с пръсти докосвам,
но възможно ли е
да взема от тях
за вкъщи, че там
да ги изследвам обстойно?

"Не! Забранено изрично това е,
защото нужни са всички от тях
на астрономи, моряци и влюбени хора -
те ориентират се по звездния прах.
На възрастния му трябва с очи да ги сеща,
че няма го този талант,
като теб, като мен,
с ръце да ги гали
във чиста безоблачна нощ."

- Но как ще узная
тази звездна история?

"Немислимо това е, Дете.
Тя е съставена от хиляди случки
и на всяка звезда съответства в живота
по едно човешко сърце.
Затова невъзможно е
да знаеш историята
на всичките тез светила,
но пък стига ти само
това, че усещаш
и докосваш душите на хората."
- Но като порасна и стана голям -
тоест не съм вече дете,
ще погубя навярно този талант,
а така ми се иска,
докато аз живея,
да усещам всяко сърце...
Затова бих желал в живота мой занапред
да нося вашето име - Поет.

 
***
Така приключва тази история - 
притча за Дете, за Поет и звезди.
Това е краят.
Разказът тука завършва...
Или пък точно оттук ще започне?