Процеп
Тъмнината обгръща тялото топло,
мозъка тръпне от изчисления,
безмислен и труден е опита, знам,
да живееш без впечатления.
Затваряш очите и в тъмното шепнеш,
разговаряш със себе си, а може би не.
Замисляме ли се ние "безсмъртните",
кой определя това което е правилно или добре?
Какво е живота, кой ще ми каже,
защо ли съм тук и накъде да вървя?
Ах често се случва изморен да заспивам,
без да има следа от смисъл в деня.
Боря се в себе си с отражения криви,
рефлектиращи всичко в странна дъга.
Социално, задръжки, приятели, връзки...
Ах колко е близък до мене врага!
Похот и завист, гордост и гняв,
лакомия и леност, и алчност сред тях.
Нима всеки е сляп и не вижда загубен,
че има поне зрънце смисъл във думата “грях”?
Преплетен в греха се смее близнака,
преодолява се толкова трудно от мен,
защото както пречи така и “помага”
двойника ти, единствено в мисли роден.
А пътят се шири пред мен тъй безкраен,
трънлив, тих и непроменен,
но до него се стига с чистота на сърцето,
далеч от на мислите студения плен.
И пак притихвам в тялото топло,
като в луксозна клетка пълна с храна,
сънят пролазва и ми дава крилата,
за да попътувам, обвит в светлина.
Там където няма реалност,
или където е реалността...
Път със сърце,
безкрайността...
мозъка тръпне от изчисления,
безмислен и труден е опита, знам,
да живееш без впечатления.
Затваряш очите и в тъмното шепнеш,
разговаряш със себе си, а може би не.
Замисляме ли се ние "безсмъртните",
кой определя това което е правилно или добре?
Какво е живота, кой ще ми каже,
защо ли съм тук и накъде да вървя?
Ах често се случва изморен да заспивам,
без да има следа от смисъл в деня.
Боря се в себе си с отражения криви,
рефлектиращи всичко в странна дъга.
Социално, задръжки, приятели, връзки...
Ах колко е близък до мене врага!
Похот и завист, гордост и гняв,
лакомия и леност, и алчност сред тях.
Нима всеки е сляп и не вижда загубен,
че има поне зрънце смисъл във думата “грях”?
Преплетен в греха се смее близнака,
преодолява се толкова трудно от мен,
защото както пречи така и “помага”
двойника ти, единствено в мисли роден.
А пътят се шири пред мен тъй безкраен,
трънлив, тих и непроменен,
но до него се стига с чистота на сърцето,
далеч от на мислите студения плен.
И пак притихвам в тялото топло,
като в луксозна клетка пълна с храна,
сънят пролазва и ми дава крилата,
за да попътувам, обвит в светлина.
Там където няма реалност,
или където е реалността...
Път със сърце,
безкрайността...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мартин Томов Всички права запазени
