Поглеждам небето – безрадостно, сиво.
Природата тъне в безцветна мъгла.
Денят ме притиска и страшно, и диво.
Изпадам в бездънна печал и тъга.
Да, всъщност това е житейското бреме.
Една черно-бяла пейзажна черта.
Изтича безцелно броеното време
и някак случайно почуква смъртта.
Не искам и аз да съм част от мъглата.
Ще вдигна глава. Ще извикам на глас:
"О, Боже, ела и прегледай сърцата.
Да бъде животът ни в твоята власт. " ...