8

Пропитилисти

Вървя по стара улица, покрита цялата със кал и локви,

и чувствам как паветата крещят под мойта тежина.

Тежа, тежи душата ми ранена,

загубен съм, без изглед пак да зърна ранната зора.

Страхувам се, изпитвам ужас, смут,

как туй се случи - и кога?

Помислям си, премислям го повторно -

пък ловко си пресягам лявата ръка.

Забавям крачка и поглеждам към небето -

допирам дулото, сам - в своята глава.

Изчаквам малко, вдишам за последно,

задържам дъх, обгръща ме мъгла.

И чува се, не изстрел, дрезгав вик

- Младежо, спри, животът е пред теб.

Поглеждам - дядо сух, изпит,

с бастуна се клатушка - все към мен.

- Боли ме, дядо, много ми тежи.

Загубих своя дом, прескъп, проклет.

Останах да живея тук - в калта.

Нуждая се от къща - не съвет.

И жена ми ме остави, сам-самичък,

отиде си - отведе моя син.

Живота го ценим най-много.

Уви, но моят се оказа твърде фин.

- Ах, синко, млад си и си глупав, неразумен.

Потапял ли си някога хартия във вода?

Какво се случва - натежава, става крехка,

не внимаваш ли - ще я разкъсаш, губи си и стойността.

Почакай, облаци покриват сивото небе,

търпение, ще се покаже слънце, светлна.

И листите ти фини, мокри, уязвими,

ще поизсъхнат, под лъчи от слаба топлина.

- Това, което думаш, дядо, с него мога да се съглася,

но нищо няма да е както бе преди.

Ще има думи,  все по-бледи и размити.

А листите ми, те ще бъдат жълтеникави, протрити.

- Живот, това описваш ти в момента.

Виж колко съм набръчкан и пропит.

Туй твойто, синко, не е нищо.

Но щом си сигурен, дерзай, гръмни се,

пък после вечно с пръст бъди покрит.