Прошка

В една далечна страна, 
Оттук до края на света, 
Живеят две деца.
Те от малки заедно обичат,
Пакости да правят и да не изричат.

Двама винаги са си били,
И в беди и добрини. 
Подкрепяха се все,
Родители си нямат те.

Едно момче и момиче,
Две влюбени сърца,
В които гори само любовта.
Но пораснаха и станаха големи,
И на план излизат други схеми.

Семейство и деца, 
Желание да станат майка и баща.
Но мъжът замина извън страна,
И жена му остана сам сама,
Бременна със две деца.

Децата се родиха, но мъжа,
Сякаш потъна в дън земя.
Повече не се и появи,
Там извън страната остана си.

Децата станаха големи, 
Двечки - братче и сестра,
Досущ, като наще майка и баща.

И един ден мъжът се върна със жена,
Доведе я хванат с нея под ръка.
И в дома я настани,
А жена му я изгони.

Сълзи от радост, че е жив,
Сълзи от тъга и болка, защото е лъжлив.
Но въпреки това, тя продължи да го обича,
И лоша дума за него не изрича.

А новата жена, по - зла от дявола.
Искаше само пари, 
Любов за нея нямаше нали?
Взе му всичко на мъжа,
И избяга в далечната страна.

Разорен нашия ерген,
Върна се при своята жена,
Почука, а тя му отвори врата.
Той я гледаше с жални очи,
В думите му нямаше лъжи.

И така се събраха две души,
В които само любовта гори.
Намериха си нов дом,
Един малък стар заслон, 
Който бяха построили те,
Двама влюбени, с едно сърце.