12.09.2006 г., 9:53 ч.

Прощално 

  Поезия
664 1 0
Прости ми и без да заслужавам, знам.
Нелепа е моята молба.
Дойде ми много - вече не издържах - 
Всеки ден и час от нерви се раздирах аз.
Не плачи - и това не заслужавам,
както правото, живот да дарявам.
Ще вали дъжд пороен и с него ще си ида и аз,
заспала сън спокоен - няма веч да чуваш моя глас.
Пусни ме да си ида макар и с мъка велика.
Пусни ме, не можеш да ме спреш,
това е пътя, който ме избра - бавно и мъчително умирах ден за ден.
Защо да страдам, да чакам смъртта, като мога просто да заспя?
След дъжда и мен няма да ме има веч,
но той ще се върне някой ден заедно с мен.
Той ще напои земята, ще ти намокри краката.
Сред капките ще ме познаеш - макар и тъмен силует,
тихо ще прошепнеш:
"Пускам те, иди си, но обещание едно ми дай -
обичай ме и ме чакай ти докрай."
Аз ще се приближа и мокра целувка ще ти дам.
Винаги, когато завали, виждаш моите следи,
Знаеш че зад мокрия воал седя и чакам да те видя остарял.
Тогава някой ден ще заспиш уморен и ще дойдеш ти при мен.
Тогава същият дъжд ще завали, както преди, когато
плачеше и ме молеше: "Остани!".
Ето че отново сме заедно в плен на вечността.
Дано този път съдбата се смили и отново не ни раздели.
Моля, прости, знам че бях егоист.

© Николина Радева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??