Прощално
Посегна Тя към Него - да отнеме
очите му и потъмняха те,
но миг преди душата му да вземе,
целунах го и тя за миг се спре:
- Коя си? Как посмя да дойдеш тука?
- О не, не си на място ти! -
Той врекъл се е с мен по пътя,
до край - до ТЕБ да извърви!
Върви си, няма да го пусна,
когато дойдеш и за мен -
тогава заедно ще спуснем
завесата и ще умрем!
Сега върви си! С любовта ни
не можеш да се бориш Ти!
. . .
И тръгна си Смъртта след време -
година битка води тук,
остави го да диша този червей,
ще вземе за утеха някой друг...
А той година бродил в мрака,
отвори мътни си очи,
погледна милата - жената,
която все до него бди...
Разплака се, разбра веднага
смъртта защо не го прибра
и спомни си, преди да падне,
как с болка любеше го тя. . .
Припомни си и колко пъти
плътта и късаше с лъжи
и колко мъка във света и
натрупал бе през всички дни...
- Откъде, любима, сили?
Как успя смъртта да спреш?
И защо за мен се бори,
не заслужавам тази чест...
- Не можеше така да свърши,
защото чаках този ден,
във който ще ти кажа "Скъпи,
върви си! Никой си за мен!"
- Живота върна, за да убиеш
душата ми и дъх да спреш?
- За да живееш с болка, мили,
нечестно беше, просто да умреш!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвана Всички права запазени
