Намрази ме, ще те наругая!
Прокълни ме, ще те прокълна...
обич няма да ти обещая,
ала тихичко ще я шептя!

Да, моята обич е толкова луда...
да, колко ли пъти отричах това,
че си лоша, безумна заблуда,
заклеймила седем от шест сетива.

Да, моята страст те ранява небрежно,
да, моята орис навярно е друга...
и това, че те галя копринено нежно,
ме изкарва от релси и бясна полуда!

Някога ще стана дядо с рошава коса,
някога ще бъдеш баба с пожълтели пръсти...
дядото ще хване бабата с ръка
и в името на любовта ще се прекръсти!

Дядото, суетник още ненормален,
бабата, със маргаритка във косите...
дядото... със поглед някак си прощален...
бабата... разбрала, че му свършват дните.

Дядото, умиращ и обичащ...
бабата, примряла от тъга...

старецът, на влюбено дете приличащ,
старицата, разбрала що е любовта.

Ала няколко минути продължи,
само няколко минути този миг,
старецът отвори сините очи
и издъхна с вперен в нея лик!

Бабата... останала съвсем сама,
от спомени превърна се в момиче,
и спомнила си всичко онова...
тя е маргаритка, той пък бе кокиче!

И лягайки до него, все така красива...
прегърна го и се усмихна мило,
издъхна искрено и толкова щастлива,
че сърце на дявол би се в скръб стопило!
.......
И ако има обич толкова нещастна...
и ако има обич толкова красива...
едва ли има болка толкова прекрасна...
едва ли има двойка толкова щастлива!

Л. Костов