Прозрение
Страхувам се, че времето прогонва
на твоя глас залудналия див копнеж
и в жадната ми саморасла нива
след бурите се спуска пак дъждец.
Веднъж била ли си ми нота дивна
и музика във мойта междина,
край синорите ми пак никнеш нежна
със незабравките от синева.
А аз страхувам се, че все те виждам,
каквато искам ти да си за мен,
а всъщност истината я пропускам,
че ти, любов... си по-различна днес.
Че твоята непремината пътека
все повече разделя ме от теб,
и времето, в което пак на път поела,
не се побирам вече в длани две.
... И казвам си, от днес ще съм реална,
да не мечтая и да виждам всичко както е...
ала, уви... в очите ми е все безкрайна
пътеката, извеждаща ме в твоето небе.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
