Път видях 
и слънцето го осветяваше. 
А около пътя имаше цветя.

Чувствах любовта в сърцето си.
Душата имаше крила.

Щастлива бях дори в тъгата си,
хванала една ръка.

Не се надявах, 
също нищо не очаквах,
ами вярвах и вървях.
Не спрях...

Мой ли беше пътят,
или негова аз бях?

        *  *  *

Слънцето залезе
и настъпи мрак.

Не виждах през нощта цветята-
някак сякаш ослепях.

Пуснала веднъж ръката,
плаках-
вътрешно кървях.

Тогава вече се обади и надеждата,
усещах само аромата на цветя...

Търсех пак ръката и очаквах,
че ще я намеря пак на сутринта.

Но дълга някак бе нощта
и чувствах се безпомощна и малка.

И мислех си за таз' ръка...
Дали ме търси също...

Оглеждах се в тъмницата-
не виждах нищичко.

Не вярвах вече,
ала силно, силно се надявах
и докато надеждата умираше,
усещах-
щом умира,
значи още има я!

Не знаех колко е часът,
не знаех слънцето дали ще доживея пак.

Страх ме беше -
сама да си вървя по пътя,
в този непрогледен мрак...

Противоречиви чувства ме заливаха -
изпитвах мъка, гняв и яд,

докато надеждата не спираше

да ме зарежда с яркия си цвят.

                        *  *  *

На сутринта изгря отново слънцето.
Ръката беше си до мен.

Аз нея - да, но тя мен не бе пускала...
Установих го, чак когато вече беше ден.

И надеждата отново си отиде-
пак превърна се във вяра и стремеж.

Цветята пак се виждаха,
въздухът бе чист и свеж.

Вървях така до края на деня,
а когато слънцето залезе пак,
цветята може да не виждах,
но наслаждавах се на сладкия им аромат.

Ръката не усещах,
но знаех, че е там-
дори и всъщност да я нямаше-
там беше знам!

И вярата отново се превърна във надежда,
и стремежът заочаква изгрева смирен.

И със страха се борех -
знаех вече,
че след малко време - пътят ми отново ще е осветен.

Това е то - 
животът на земята - 
редуват се денят, нощта. 

Редуват се и настроенията
и ту лети душата,
ту се влачи във пръстта.

Така е - 
няма светлина без тъмнината,
както и не си голям,
преди да бъдеш малък.

Важно е да осъзнаеш,
че пътят към наяждането почва
от един единствен залък.