В поле от кръв и счупени копия,

след телата хладни върви млада жена.

С кожа гладка като млечно кадифе

и коса, златна като слънцето.

Бялата й рокля една докосваше земята,

но ни едно петно, но опетни цвета,

на тази приказна одежда.

Вървеше тя и гледаше своите другари,

те се биха до последния си дъх,

умряха, забивайки копия в сърцата си.

Мъже, жени, богове и чудовища,

те всички бяха нейни братя и сестри,

макар и омраза да растеше в сърцата им.

Стъпка по стъпка, продължи напред .

Ето го там - Один, баща на всички им.

Единствен останал жив от всички,

видял края на света си и чака да го последна.

"Това бе краят! Няма ги вече боговете." - рече той.

"Единствената надежда остана жива в теб!"

Жената кимна мълчаливо и се приближи.

Затвори очите на вече мъртвия си баща.

Черна фигура се появи на хоризонта -

единствената друга жива душа

в този свят на мрак, разруха и смърт.

Той носи черен плащ, черен като самия него,

той бе мрак, образът на ужаса наоколо,

той бе Рагнарок - краят на света.

Никой и звук не продума, но се разбираха.

Жената се приближи, бе на крачка от него.

Две създания толкова различни, но и така близки.

Тя бе като слънцето, той като нощта,

но и бяха като две капки вода, части от едно.

Лицето й не помръдна, но думите се появиха,

в мислите на черния човек. И те казваха:

"Това бе твоят час, братко мой, Рагнарок.

Време е всичко да започне отначало."

"Така е, сестро моя, Зорнице. Часът настъпи."

Едновременно лицата си докоснаха и прегърнаха.

Образите им бавно  изчезнаха, сливайки се в едно.

Разпръснаха се в облак ефирна светлина.

И в същия миг светът се промени...

Далеч зад хоризонта, отвъд планините от кръв

се появи лъч светлина, изгревът настъпи,

за да разруши завинаги мрака на Рагнарок

и да сложи началото на една нова ера!

Сътвори се нов свят на светлина и хармония.