Седя и гледам звездите многобройни

и мисля, правя равносметка

за мойте дни така студени, понякога и знойни,

за живота си на птица в клетка.

Много пъти чувствах се точно такава,

а може би като ранена птица над голям океан

и сега питам се как съм живяла тогава

и за нищо на света не бих се върнала там -

в онзи живот, забулен във вечна мъгла,

във черната бездна мъртвешка.

Радвам се, че да оцелея там съм могла,

въпреки да знам, че сега не живея в свят по-човешки.

Не знам дали съм станала по-зряла,

но сега си живея живота, колкото и жесток да е той.

Не, не си мислете, че сърцето ми е вече цяло,

просто се опитвам да съм в мир със себе си, да имам покой.

Понякога чудя се откъде черпя толкова сили,

като че ли нищо не може мене да срине.

Само съдбата се моля номер да не ми е погодила,

че най-ценното - смелостта ми, с един удар тя да затрие.

Не искам в клетка птицата отново да се върне,

искам да летя свободна.

Не искам душата ми в черния тунел да се завърне,

а да зная,че страхът няма пак до мен да се домогне.

Дано остана такава до край -

за борба винаги жадна,

дано разбера, че на земята съществува и рай,

а аз никога няма да падна.