Защо си тъжен, дяволе?
Нима вече ти е самотно?
Нима и ти най-после почуства вина
за тези страдания, за тези твои злини?
Нима очите ти започнаха да копнеят,
нима и те искат да узнаят
какво правят капките сълзи?
Нали ти вся злото,
а сега страдаш, защо, дяволе, кажи?
Нали ти създаде греха и вината,
а сега проклинаш и тъжиш.
Нали ти създаде тези огньове,
а сега защо в тях сам гориш?
Нима вече този ад не те прави щастлив,
нима и ти искаш да почустваш болка
и когато се радваш,
тогава да се почустваш наистина жив.
Нали си имаш злото,
никога не ти е била нужна обич
и сега не ти е нужна, според мен.
Нима вече си уморен
и копнееш за онзи ден,
деня, в който и ти ще живееш,
и ти ще видиш светлина.
И теб ще те огрява слънце, очите, те ще се радват,
че са спасени от таз тъмнина.
Но и да искаш, дяволе, не можеш,
ти пак ще копнееш и пак ще мечтаеш.
Богът на мрака си ти,
от кал и пепел правиш всички души,
твои са лъжовните сълзи
и онази престорена нежност.
Ти уби в душата всяка красота, всяка невинност.
Нима, дяволе, съвестта те боли,
нима и кръвта в теб почуства вина
и сега и тя дори иска да кърви?
Или със страданието, с лъжите си станал едно цяло
и пак трупаш в себе си лъжи след лъжи?
И нима сърцето ти се превърна в камък,
никога не усеща болка и вина
и никога не тъжи.
Но нима вече ти омръзна
да бъде твое нищото и неживото
и да си под онова слънце, което грее,
на мъртво ледени лъчи?
Сега защо не говориш
отговори ми, дяволе, не мълчи?!
Милан Милев
13.11.08
© Милан Милев Всички права запазени