Разговор с мама
Скоро гроба ти не съм преляла, мамо.
Не съм ти носила любимото ти цвете.
При тебе идвам в мислите си само
и там щастливи срещаме се двете.
Целувам с обич топлите ти длани.
Погледът ти ласкав ме прегръща.
Забравям грижи и сърдечни рани,
в спомените сладки се завръщам...
... Слънцето зад ореха се скрива.
Връщаш се във къщи уморена.
Аз те чакам , майчице, щастлива
и към тебе тичам окрилена.
Ти пристъпваш леко, босонога,
гушвам се в прегръдката ти сладка.
А ти, забравила умора и тревога,
усмихваш се под бялата забрадка.
Гръдта ти майчина на мед ухае,
на горски ягоди и билки лековити.
И никой, мамо, като теб не знае
с целувка да лекува болки скрити.
Докосваш с устни челото ми бяло,
галиш ме с ръцете уморени,
а аз усещам с цялото си тяло,
как любовта ти лее се над мене.
Не селската, отрудена жена -
за мен ти беше святата Мадона.
Сияеше над тебе светлина,
ликът ти се превръщаше в икона.
Сърцето ми превърна се във храм,
в който пазя образа ти, мамо.
Живее споменът за тебе там,
ще избледнее след смъртта ми само.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Генка Богданова Всички права запазени
