Казват,че разходката е здраве,

че вървейки ти отделяш ендорфин,

но дали наистина човекът прав е,

или по-малко умен е от някакъв делфин.

Вървя,но никъде не стигам,нищо не постигам

и смисъл аз от разходка не намирам,

но мистериозно,видиш ли,на хората намигам,

правейки се,че вътрешно от яд не умирам.

Първо,гледам,куче ведро по земята крачи,

лесно е,мисля си,като нямаш никакви задачи,

да се наслаждаваш на туй безцелно ходене,

докато стопанинът до тебе от житейски драми болен е.

Втори и последен фен на празните ходове

е старецът с въздишка,задаващ се от горе,

за който очевидно времето е фактор,

но готов е да върви сам по целия екватор.

Не разбирам,аз захласването по таз разходка пуста,

не харесвам също и често да си мърдам пръста,

но ако кучето и старецът искрено се забавляват,

евала им правя и тревогите ми мигновено намаляват...