Да тръгнеш и да не се върнеш.

По пътя прашен, някъде далече

блести разковничето – Самота.

Подремва в нея поглед на сираче

и тиха, тъжна доброта.

Да тръгнеш, но да не се върнеш.

Потънал в дебрите на тъмната гора

да плачеш като свито пеленаче,

недочуло  дума добра

и за никой нищо да не значиш....

Всъщност нужна ми е самотата.

Като лек, като подарък, може би.

по скъпа ми е даже и от злато –

плетеница от съдби.

Защото в мен три свята се бунтуват.

три свята, с излаз на море

и ако гласът на Самотата аз не чуя

Животът в мене бавно ще умре.

/дианнна/

26.09.2017 г.