Разпилени мисли (в Послание)
Аз съм си
такава:
мъничка и слаба.
Правя се
на силна -
за да не
пострадам.
Аз съм си
такава:
тиха и потайна.
Аз съм си такава,
но и друга мога да съм аз.
Мога и да викам,
мога да съм хала.
Мога да те стъпча,
мога и да хапя.
Може да ме
спънеш,
но по гръб
не падам
Никога
Помни това
Завинаги
Женска нараненост
в котешките ми
рефлекси
крие се.
Страдала съм,
падала,
след твърде много нежности,
издигана,
издигана и извисявана,
сред твърде много вечности,
излъгана,
излъгана и окрилявана,
и пусната
След всичко обещавано
И пак ли да пропадна?!
Няма!
Няма да пропусна
да съм по-корава
и от камъка.
Няма да допусна
да съм смачкана
И да,
оризова хартия
е душата ми
Прозира
и изгаря в пламъци
Презирам я -
в любов пламти
вината ù.
Но ще я скрия -
във огнеупорни
тухлени прегради
Не, стоманени!
Не ще ме видиш никога
разголена
до нерви,
до нерви и до чувства.
Всичките ти щастия -
където ги предлагаш -
по-престорени от мойте тухли -
кухи -
всичките,
да, всичките съм ги изстрадала
- до корена
- до почвата
- до черното
- до грешното
- до низкото
И да се влача,
и да прося мисли,
и да прося милости
На коленè била съм вече
-
ниско
Милостиня ли е
твоето възвишено
„Обичам те“?
Отговори ми!
Хайде!
Предизвиквам те!
И пак ли
ще разбуташ
мойте мисли?
Какво ще ми
пробуташ
този път,
Актьоре?
Утопии ли
ще рисуваш
по очите ми
,отново,
по тялото ми
пак ли -
ще чертаеш
изгревите
,от леглото си,
В ушите ми -
отново ли ще ме излъжеш искрено?
Я стига!
Моля те!
Разсмиваш ме!
Изкривена е,
гротескно,
пòтрошена е,
усмивката ми.
Стига ли?
Не, не ми е лесно
всеки път
да я събирам
- от ръце
- от чаши
- от пода
- от лицето ти -
оцапано
- сърцето ми -
строшèно е,
гротескно,
изкривено е,
Размива се
По пода ти
Съм цялата
Съблечена
О, Бога ми,
не ме зови
- през галактически далечности
- през падащи звезди
- безвремия
и спомени
и телепатия
В стихотворения
!
Болезнено ми е
Не виждаш ли?
Кърви в зелено.
Върви!
Върви в обратната
посока
И си вземи
и вдъхновяващите
погледи.
Вземи и аромата,
и цвета,
и тръните
на розата.
Вземи го цялото!
Да, всичкото ми вдъхновение!
Не мога да напиша,
да сънувам,
да помисля, нищо друго.
Моля те!
Вземи го цялото!
Не, всичкото ми съжаление!
Изтрий
до болка
капещото спомняне.
Изпий
до капка
болките ми стенещи
Стени
Стени огнеупорни
зидам аз от днес
Дори и твоите,
дори и твоите лъчи от изумруд
не ще преминат
Не ще преминат през
Стани
Стани и си тръгни
И ако видим се
случайно
/макар и всеки
Божи, или
дяволски по-скоро,
ден
да се събуждам -
със надежда преродена/
безкрайното желание
не ще ме спре,
не ще ме спре,
душата ми -
да хукна надалеч
от твоите очи
и огънят зелен
не ще обагри
бялото на моят лист
Горчив ще бъде,
Боже,
всеки следващ ден
От сив-по-сив.
Палитрата е прашна.
А ти си толкова красив,
все още
Че и повече дори
Когато тук,
до мен,
те няма
Времето вали.
Моля те,
недей ме вика!
Зазиждам
този лист
и никой
няма
да римува
любовта ми.
О, Господи,
защо създал си ме жена:
така ранима?
О, луди Сатана,
защо създаде разстоянието
А в главата му
съм още негова любима
близки
в
мисли
Кой от вас
дарува ме с агония
да знам
и да живея глупаво
в несигурна ирония?
Животът ми е дъно речно.
Течението влачи самотата час
по
час.
Не мога повече да плача.
Не мога да мечтая вечно.
Зазиждам белият си глас.
Бях бяла рима,
но животът има срички и задачи
и ни преподрежда в тухлени стени
с броени удари
и думички стаени.
Забравяш „нас“.
Забравяме се
някъде
сами.
И се научаваш да живееш в здрача.
И се научаваш, че от чуждите бодли
-
боли.
А аз съм си такава
няма да забравя
Зимата
бялата рима,
за последно:
Ина
П.С.: До кога ли ще ме има,
за последно
бях -
когато я споделяхме
пред топлината
от камината.
© Северина Даниелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Великолепно! Поздравления!!!
-
Уау.. аз пък не очаквах чак такива отзиви, мислех че ще е твърде трудно-смилаемо. Радвам се, че не е и сте ме усетили,
или сте усетили себе си, което е още по-голям комплимент! Благодаря ти Георги, особено много оценявам коментара ти, след като харесвам и стилът ти на писане, меко казано - много!
г-н Чернев, обожавам значението на думичката „криво“ и доста се стремя към него, прекрасни думи си подбрал, зарадва ме (:
Антония, благодаря ти за чудесния коментар!
Мисана, иска ми се да обърна повече внимание и съсредоточеност на редакцията ти, много се радвам на редакции. Вчера вечерта хвърлих бърз поглед, но не съм спала от 3 нощи и съм на изпити по живопис, за това реших да не отговарям. Вероятно ще приема доста от редовете ти, има неща, които си вмъкнал и просто запълват малките дупчици, които аз съм пропуснала. Когато съм достатъчно адекватна ще постна редакциата в коментарите.
Благодаря! -
Радвам се на тази модерност, много!
Срашно адекватно, пронизващо, криво, страстно!
Браво! -
Ох,много е силно...прекрасно е!Доста добре се усеща емоцията...или по-скоро тези,които я усещаме отново,чрез текста ти...
Тази част ми хвана окото.Супер е:
Изкривена е,
гротескно,
пòтрошена е,
усмивката ми.
Стига ли?
Не, не ми е лесно
всеки път
да я събирам
- от ръце
- от чаши
- от пода
- от лицето ти -
оцапано
- сърцето ми -
строшèно е,
гротескно,
изкривено е, -
Какво да кажа, Северина! Изненада ме отново! Мнозина ще махнат с ръка и ще отминат това твое стихотворение, но не и аз, който съм прекарал на Открито целия си живот в страната Икстлан на поезията. Отново гениалност прозира зад редовете ти. Поздравявам те! Направих само някои незначителни редакции, за да стегна докрай стиха ти, запазвайки изцяло неговото автентично звучене. Не зная, дали ще си съгласиш с моята визия /текстът си остава изцяло твой/?
Но за всеки случай се осмелявам да ти предложа по-долу този редактиран вариант и да ти пожелая весели празници и ново вдъхновение!:
Аз съм си
такава:
мъничка и слаба.
Правя се
на силна -
за да не
пострадам.
Аз съм си
такава:
тиха и потайна.
Мога и да викам,
мога да съм хала.
Мога да те стъпча,
мога и да хапя.
Може да ме
спънеш,
но по гръб
не падам...
лъгана...
излъгвана
след твърде много нежности,
издигана
до извисяване,
след твърде много вечности,
пускана
и закръглявана,
след десетична запетая...
След всичко обещавано
оризова хартия
е душата ми -
прозира
и изгаря в пламъци...
Презирам я -
в любов пламти
вината ù.
Но ще я скрия -
зад огнеупорни
тухлени прегради
Не, стоманени!
Не ще ме видиш никога
разголена
до нерви
и до чувства.
Всичките ти щастия -
предлагани -
по-престорени от мойте тухли -
кухи -
съм изстрадала
- до корена
- до почвата
- до черното
- до грешното
- до низкото
Без да се влача,
или да прося мисли,
и без да прося милости
На коленè била съм вече
-
ниско
Милостиня ли е
твоето възвишено
„Обичам те“?
Отговори ми!
Хайде!
Предизвиквам те!
И пак ли
ще разбуташ
мислите?
Какво ще ми
пробуташ
този път,
Актьоре?
Утопии ли
ще рисуваш
по очите ми
,отново,
по тялото ми
пак ли -
ще чертаеш
изгревите
,от леглото си,
В ушите ми -
отново ли ще ме излъжеш искрено?
Я стига!
Моля те!
Разсмиваш ме!
Изкривена е,
гротескно,
пòтрошена е,
усмивката ми.
И
не ми е лесно
всеки път
да я събирам
- от ръце
- от чаши
- от пода
- от лицето ти -
оцапано
- сърцето ми -
строшèно е,
гротескно,
изкривено...
Разлива се
По пода ти
Съм цялата
Съблечена
О, Бога ми,
не ме зови
- през галактически далечности
- през падащи звезди
- безвремия
и спомени
и телепатия
В стихотворения
!
Болезнено ми е
Не виждаш ли?
Кърви в зелено.
Върви!
Върви в обратната
посока
на залеза
вземи си
вдъхновяващите
погледи.
Вземи и аромата,
и цвета,
и тръните
на розата.
Вземи го цялото!
Да, всичкото ми вдъхновение!
Не мога да напиша,
да сънувам,
да помисля, нищо друго.
Моля те!
Харизвам ти го цялото!
И всичкото ми съжаление!
Изтрий
до болка
капещото спомняне.
Изпий
до капка
болките ми стенещи
Стени
Стени огнеупорни
зидам аз от днес
Дори и твоите,
дори и твоите лъчи от изумруд
не ще преминат
Не ще преминат през
Стани
Стани и си тръгни
И ако видим се
случайно
/макар и всеки
Божи, или
дяволски по-скоро,
ден
да се събуждам -
с надежда преродена/
безкрайното желание
не ще ме спре,
не ще ме спре,
душата ми -
да хукна надалеч
от твоите очи
и огънят зелен
не ще обагри
бялото на моят лист
Горчив да бъде,
Боже,
всеки следващ ден
От сивото - по-сив.
Палитрата е прашна.
А ти си толкова красив,
все още
Че и повече дори
Когато тук,
до мен,
те няма
Времето вали.
Моля те,
недей ме вика!
Зазиждам
този лист
и никой
няма
да римува
любовта ми.
О, Господи,
защо създаде ме жена:
така ранима?
О, луди Сатана,
защо създаде разстоянието
А в главата му
съм още негова любима
близки
в
мисли
Кой от вас
дарува ме с агония
да знам
и да живея глупаво
в несигурна ирония?
Животът ми е дъно речно.
Течението влачи самотата час
по
час.
Не мога повече да плача.
Не мога да мечтая вечно.
Зазиждам белият си глас.
Бях бяла рима,
но животът има срички и задачи
и ни преподрежда в тухлени стени
с броени удари
и думички стаени.
Забравяш „нас“.
Забравяме се
някъде
сами.
И научи се да живееш в здрача.
И научаваш, че от чуждите бодли
-
боли.
А аз съм си такава
няма да забравя
Зимата
бялата рима,
за последно:
Ина
П.С.: Но докога ли ще ме има,
за последно
бях -
когато я споделяхме
пред топлината
от камината.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
