И пак безсилна през нощта
седя си аз сама, сама...
Тъга обвива ми душата
и в стаята нахлува тишината.
Дали причината е любовта,
или пък всичко пак е в моята глава?
Но едва ли някой го интересува,
какво ме мен вълнува!
Всеки гледа себе си да брани,
със зъби, нокти, да не кажа с дъждобрани!
Дали дивакът станал е човек?
Или отново е настанал 19 век.
Ученикът е безмълвен в автобуса,
но на улицата не престава да се друса!
Наркотици пълнят му главата,
а родителите му, почти без никаква заплата,
продължават да му вярват и да го обичат,
дори те в него се заричат.
А ухилената и напудрена госпожица,
дали видяла някога е ножица?
Или косата и е толкоз разпиляна,
сякаш сложила е литър пяна.
Цялата е в грим и мисли, че е интересна,
дали ще бъде същата като я плесна?
Дрехите и винаги са маркови и нови,
защото тати носи все милиони.
А за утрешния ден замисля ли се тя -
как със дрехите ще продължава си рода?!
Поглеждам пак и към бездомника безгрешен,
а другите го мислят и за смешен.
Защо ли питам се тогава аз,
защо пък Бог е толкова безмилостен към нас?
На студените и мокри стълби от дъжда
положил той бездомника безмилостно глава
и чака някой да го отърве,
да го спаси от тези студове.
Пистолетите играчки станаха реални,
а детските закачки - нелепи, брутални.
И сега, щом се огледам,
виждам само разруха,
за която властта остава сляпа, няма и глуха.
Но много са проблемите във днешно време.
Ето вчера, без на никой да му дреме,
седмокласничка родила второ бебе!
Мисли тя, че лесно се отглежда,
а дори понякога не го наглежда,
седи и пие си кафето,
даже със цигарата отива при детето.
Поне да знаеше бащата кой е,
безследно изчезналият мисля той е.
Времето изтича, минават години,
а вътре в нас омразата ни поддържа живи.
Уморена вече, опитвам аз да се усмихна,
но уви, всичко в мен ме кара да утихна.
И пак, сама, гледам да се боря и да продължа!
Да не спирам пътя си напред,
за да мога да напиша още някой ред.
По-добре да се замисля над живота, над смъртта?!
Но всичко там нарича се съдба,
едва ли нещо мога аз да променя!
Безгрижните ни дни са безвъзвратно загубени,
а ние сме в конфликтите влюбени.
Кое ни кара да не спим? - Алчността!
Точно тя крачка след крачка ни води към пропастта.
И да се борим за своето оцеляване,
и в трудни мигове да не се предаваме,
че сме българи никога да не забравяме,
не да мразим, а само любов да даваме.
Настава 3 часа, а аз замислена опитвам очите да притворя,
но пак усещам, че сама ще си говоря...
И все па към 4:15 минути съм заспала,
сложила глава над нощната воала.
И сънят дори не дава ми покой,
защото все така си търся пътя свой.
Дали на някой мога да разчитам аз?
Едва ли? Дори не вярвах в Дядо Мраз!
Дали на някой мога да помогна...
и от неговите мъки да изтръгна.
Дали пък някой може мен да утеши,
защото тъй ужасно ме боли,
или пак скитаща и наранена от реалността,
ще си бродя все сама, сама

и ще разчитам единствено на неизвестността?