Когато Лятото започне да умира.
И легне над земята тишина.
Аз виждам как Небето колабира.
И как помръква Стара планина.

Сърцето ми тогава се обръща
при спомена за слънчевите дни.
Вървя пеша към дядовата къща.
И вятърът във клоните звъни!

Земята под нозете ми въздиша.
И чувам на щурчето песента,
която се опитах да запиша
в дебелата тетрадка на Нощта.

Сега прелиствам нейните корици,
но виждам само празни редове,
в които се разхождат по терлици
единствено среднощни ветрове.

И Слънцето с двуколка се прибира
за своя кратък сън до пролетта,
макар че Лятото все още колабира
отвъд реката. Хълма. И смъртта.