Реквием
Реквием
Душата ми е камертон
В. Петкова
И моята душа бе камертон,
като на други –
художници, поети, музиканти.
И тя звучеше с верен тон,
единствено подвластен на таланта.
Но кой безумец в миг реши
да влезе в роля на ваятел,
прецизния ми звук да разруши,
да стане камертонът ветропоказател.
Преправяше по свой калъп
душата ми – желязна цялост.
изглади всеки остър ръб,
безсилен после – просто я запали.
Горяха думи, светове,
мелодията в мене мъртва рухна.
Населиха я ветрове,
въртяха я безумно глухи.
За този, който ме уби,
това бе толкова удобно.
Сега до мене зорко бди,
наместо ветрове да гони.
Наместо прашен да върви
през планини, реки, лагуни,
той неуморно ми реди
приспиващи, напевни думи.
Отварят те безброй врати,
душата ми на хан превръщат.
Какво от туй, че ме боли
и от това ми се повръща.
Човекът с времето расте,
развива се, напред се движи,
а мен назад ме връщат те
и възкресяват неподвижни
и мои, че и чужди дни,
преди това в душата ми посети,
обвиват всичко в мътен дим
и не оставят нищо свято.
Не искат смях, не искат стон
убиха всичко в мен красиво.
Не им е нужен верен тон –
те искат да звуча фалшиво.
08. 02. 2001
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
