Види се тами отъпан път, сгушен в горския мъглив и дивен кът.
Видят се двама, две черни сенки трошат клонака и стъпкват на бора децата.
Единия на свой си ред, се види кат обречен.
Облечен той в потен дъх, навлекъл на рамо си тежка студена ръка, навел глава секаш тражи негов дух.
Другия, тоз господаря на ръката, нейде тами по среда му на калпака, шава отомански, знака.
Ами, ма това Пейя ще да е!
Тоз, сети се, дека рече, че за родината си ще умре.
От дека те изровиха, бе братко?
Та кой издайник те наклевети, та са да влачиш тез вериги проклети?
Еднотонно, исполинско чувство сега видим аз у тебе, не защото си приел съдбата, ще полетиш към туй небе, а защото мисъл яде те - не можа да помогнеш на твойто племе.
Сега само, в шубрака шумно стърчиш и вървиш ли вървиш, ала само белий ти лик е тука, от духа няма и следа.
„Какво вече ти остана, та да губиш?“
Секаш тея болни слова, претърчаха из наведена ти доземи глава и на снежнобяло ти лице, нарисува се гняв, роден от робски грехове.
И тъй как си крака босоноги, сплиташ и разплиташ, реши безумен ти за последен път, ярост балканска да предизвикаш.
И кат взе, че из тая робска ръка се изтръгна, и поди отомански пояс се шмугна, та да грабнеш с последни мъжки сили, юнашки, нещо тъпо, та тая тиранска манерка да опропастиш.
Ала не ти долете късмета, зелен човеко!
Отоманско око, вече свикнало на тия, издиханни нападки, без мисъл, черний му пост се изсипа, кат страшен, черен облак над нивя от жито.
Цело ято юмруци, по твое тело, гладно и малко разби се.
А ти сломен, кат братче на житния клас, целуна студена пръста с лице в анфас.
И в същий миг пак без мисъл отоманския рев ти Пейя заслуша улисан.
Обезверел зяй се разсе по урви и баири, кат метежен лай на пес, на уста му позинал бес.
Ти Пейя залисан, око ти само турска сабя описа и скръбта над тебе надвисна.
Това железо черно, ехидно разкина твои гърди крещящи.
Бели кърви, по нозе ти течащи и студени `и език на тоя проклетник, напълниха душа ти с картини от катрани и викове пияни.
Глава ти вече гризе я нещастник и тоя мерзавски син, сега хвърля мисли мръсни и мрачни.
Таз картина на смърт се зарича, за сиви ти меса проснати кат мей там дека, Слънце не иска грей.
И какво да правиш с последен дъх?
Ти Пейя хвърли поглед кървав, нашарен по очи `и на тая рабска маймуна.
Очи в очи се гледат, мълчащи, смъртта и живота!
Ала какво можа да зърнеш, в същий миг очи ти се прииска да изтръгнеш, да ги глътнеш и повърнеш.
Пред тебе, гордо стоящи се нижат, по лице му на тоя изрод, болни, тъмни усмивки и очни ябълки вперени, сякаш намерили животински инстинкти.
До тук си ти, наший Пейя, неуморен, боен ала край!
Отиваш си зелен и клет, пълен с бляни за разцвет!
А тоз отоманин, кръвожаден ни за прав, ни за последен път ще се хвали на бея, какво робско благородство е извършил злодея, доказ ти наший Пейя, вълчи челяд храниш.
Какъв ти то свят, когаз на власт са разруха и мрак?
Когаз мъртвеца му по-леко от на живеца, защото на глава му тежи, само венеца.
Ах, рабини и роби, доказ ваше чело глисти ще ражда и ваший дъх ще мирише на прокажа?
Доказ вий ще плюйте от мъртва жажда, жадни не за любов, а за правда?
Мили, жални братчета и сестрици доказ у майчина земя ще бъдете вий първи мъченици и на мръсни, долни, грозни поробители ще бъдете вий съжители?
Тоя мраз от векове доказ ваши кости ще гризе и на тая пуста шир, попила, пази ваши кърви горещи , ще давате тела си, само да е мир?
Ала какъв мир ще да е този, белким над вас не летят черни, смъртоносни пози?
Белким ваше първо либе не му отнета е младостта и сега не я видите как тя горко плаче за родната си едничка майчица земя?
На дека иде тоя свет, кат се къпе у вика, проклет и клет и кат душата мяза повече на скулптора от абаносов лед?
„Това не е човек, това не е човек!"
Често вий чуете туй отвращение ала ум ви секаш от грамадни пламъци изгорел е.
У вази вътре души ви, чувстват се кат сакати птици из пепелища, на които отрезани са им крилете, и само могат кълнящи псувни да пеят.
„Умрете! Умрете!"
Пеят, викат ала никой не ги чува, наяве само из тоя облик нечовешки, грохота мъртвешки, уста лилава бълнува.
И така е и така ще е!
Туй изтребление ще ви погуби свите, чак на душите, не ще даде да спят те!
И така е и така ще е!
Доказ вий не изкрещите и гърлени жили не превиете!
„Така да е! За родината, ще се умре!"
© България Свободна Всички права запазени