Види се тами отъпан път, сгушен в горския мъглив и дивен кът.
Видят се двама, две черни сенки трошат клонака и стъпкват на бора децата.
Единия на свой си ред, се види кат обречен.
Облечен той в потен дъх, навлекъл на рамо си тежка студена ръка, навел глава секаш тражи негов дух.
Другия, тоз господаря на ръката, нейде тами по среда му на калпака, шава отомански, знака.
Ами, ма това Пейя ще да е!
Тоз, сети се, дека рече, че за родината си ще умре.
От дека те изровиха, бе братко?
Та кой издайник те наклевети, та са да влачиш тез вериги проклети?
Еднотонно, исполинско чувство сега видим аз у тебе, не защото си приел съдбата, ще полетиш към туй небе, а защото мисъл яде те - не можа да помогнеш на твойто племе.
Сега само, в шубрака шумно стърчиш и вървиш ли вървиш, ала само белий ти лик е тука, от духа няма и следа.
„Какво вече ти остана, та да губиш?“ ...