severianin (Валентин Чернев)
417 677
1.10.2012 г., 10:57 ч.

Род 

  Поезия
458 0 4

 

РОД

 

Изпратих брат си – Лятото – далече

и някак странно опустяха дните;

той тръгна, стъпил върху Пътя Млечен,

сред хладната жарава на звездите.

 

Не взе със себе си прашинка даже –

загърби просто славеите в здрача

и сухите ми скули днес са влажни...

Не са сълзи това – дъждът не плаче.

 

Сестра ми – Зимата – на прага чука

с парцалената рокля на снежинки.

Аз вече съм приготвил ямурлука –

аз имам най-чудатите роднини.

 

И зъзне в скута ù полето в бяло,

измръзнало до смърт сред снеговете,

небето спуска тюлени воали,

зад облака зъбато слънце свети.

 

А аз стоя пред портичката ниска

и дланите ми пазят топлината

от онова последно ръкостискане

на брат ми – Лятото.

До ново лято.

 

А по косата ми снегът белее –

на Зимата – сестра ми – дарът хладен.

Ще трябва дълго да живея с нея.

От запад пада мрак, преваля пладне...

 

В гърдите ми е есен.

Хладна влага

се стича по набръчканата кожа

и не по дрехите – в душата ляга,

и всеки друг сезон е невъзможен.

 

Дърветата са голи без листата,

кората им покрива мокра плесен...

Не в мене свири есенният вятър –

самият аз съм есен.

Късна есен...

 

© Валентин Чернев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??