Как искам тихо
и мирно да живея
след всеки тежък ден
от пот челото си да изтрия.
Уморен, колене да свия
и приседна…ей тъй
за една ракия.
Искам, но не мога.
С тревога е заета мисълта ми.
Битка води в дните,
в дните и нощите
със жестокия живот.
Битка с календара
човешки.
Досущ като на битпазар,
пълен с грешки.
Боли ме,
че в теб се родих
и раснах окрилян
от надежди и мечти.
Тук любов и съдба
с теб поделих
и обичта си тъй голяма
за нищо не размених.
Ах, как искам отново
в теб радост и младост
да има.
Не искам да виждам
мъките ти в твоите очи.
Зная, че тъгуваш
че всеки млад
за други град замина
или в чужбина.
Какво остана в теб?
мое мило и родно . Пенсионери – стари-застарели
и къщи празни запустели. О-о плачи, мой роден край! Да плачем
заедно със теб.
А, как ми иска тихо
и мирно да живея,
но мъничка-надежда
ме гложди от страни.
Остави ме надеждо гола, не вярвам вече в своите мечти. Остави ме надеждо,
остави!
Защото и да искам
вече не мога,
получих от живота
таз умора.
Остави ме, остави,
ей тъй да изживея
твоите и моите старини.
© Георги Георгиев Всички права запазени