В една прекрасна утрин,
след първата роса,
роза там разцъфна
далече от света.
И розовият храст
се грижеше за нея,
за своето дете –
той беше дом, постеля.
Не мина много време
и вятърът донесе
странен шепот
незнайно откъде:
„О, розо благородна,
ти си тъй прекрасна.
Ние двама със тебе,
тъй много си приличаме,
и двамата си имаме
шипчета бодливи.“
Цветчето се озърна,
“Кой ли я зовеше ?”
Веднага го съзря -
трънът от тревата.
Помаха му с листенце
и прати му целувка.
“Какво ти благородство,
приятелче любимо.
Та аз съм дива роза,
расла сред полето,
крехка и свенлива,
и си имам само
няколко листа.
Иди във кралските градини.
Там цъфтят на воля
моите сестри.
Те са съвършенни,
пищни, ароматни и красиви.
Червени, бели, жълти,
пурпур, кадифе.
В тях ще видиш роза,
с благородно потекло.
Царици сред цветята.
Там ще бъде празник
за твоите очи.
Чудни аромати
ще изпълнят твоята душа.
А трънът и отвърна:
“Прости ми мило цвете,
но не тегли ме натам сърцето.
Тук съм аз роден
и расъл тук на воля,
също като теб,
сред сините простори.
Ще бъда твоя рицар.”
И тъй от древни времена,
съвсем неясна си остава истината,
защо всяка роза си има бодли.
© Румяна Маринова Всички права запазени