С моя бунт какво стана?
С моя бунт какво стана?
Изоставих ли го?... Не съм!
Получих ли, каквото исках,
имам ли го?... Не знам!
Какво стана с моите спомени,
спомням ли си още? Не помня...
Какво стана с битките водени,
водя ли ги?... Сега съм по-скромна.
Не е знаме чудно смелостта ми,
а моята е даже много смешна:
никога я няма смелостта ми,
а друг път просто ме оставя лесно.
Накъде отивам?
Няма да ми бъде
интересно скоро, разбирам!
Очите ми се затварят денем
и се отварят вечер широко.
За нещо интересно, ама много, дебнат –
и аз искам да забравя,
и аз искам да не помня,
че дните ми минават главоломно,
да намеря нощите удобни,
да се спася от разговор със себе си:
не искам този разговор да проведа!
Да избегна да се разбирам сама,
че страшно се боя от звяра в мене си!
Най-хубавата музика да събера?
Да я хвърля наоколо? Да викам силнo?
Да усещам ли, когато не се усещам обичана
и как да заобичам себе си стилно?
Да вървя по пътища,
за които никой не знае още ли?
Да отида в градини красиви ли,
в сънища ронливи ли да търся бъдещето?
Да събирам песни от минало измислено ли?
Няма я смелостта ми
и паника безсмислена ме хваща!
Да се отскубна от тези лъскави окови,
сребърни – се захващам!
Дрънчи, все едно никога не е бил чуван,
телефонът ми, в чантата.
Търси ме единствената ми любов,
единствената ми любов ме търси спешно:
не вдигам телефона си
и "есемеси" ми изпраща!
Обичал ме: иска от мен да съм готова,
сега вече наистина ме е страх много,
че всичко е наред според него,
а на мен ми остава само да бягам.
Какво стана с моя бунт?
Изоставих ли го? Не съм!
Получих ли каквото исках,
имам ли го?... Не знам.
Изоставих ли го?... Не съм!
Получих ли, каквото исках,
имам ли го?... Не знам!
Какво стана с моите спомени,
спомням ли си още? Не помня...
Какво стана с битките водени,
водя ли ги?... Сега съм по-скромна.
Не е знаме чудно смелостта ми,
а моята е даже много смешна:
никога я няма смелостта ми,
а друг път просто ме оставя лесно.
Накъде отивам?
Няма да ми бъде
интересно скоро, разбирам!
Очите ми се затварят денем
и се отварят вечер широко.
За нещо интересно, ама много, дебнат –
и аз искам да забравя,
и аз искам да не помня,
че дните ми минават главоломно,
да намеря нощите удобни,
да се спася от разговор със себе си:
не искам този разговор да проведа!
Да избегна да се разбирам сама,
че страшно се боя от звяра в мене си!
Най-хубавата музика да събера?
Да я хвърля наоколо? Да викам силнo?
Да усещам ли, когато не се усещам обичана
и как да заобичам себе си стилно?
Да вървя по пътища,
за които никой не знае още ли?
Да отида в градини красиви ли,
в сънища ронливи ли да търся бъдещето?
Да събирам песни от минало измислено ли?
Няма я смелостта ми
и паника безсмислена ме хваща!
Да се отскубна от тези лъскави окови,
сребърни – се захващам!
Дрънчи, все едно никога не е бил чуван,
телефонът ми, в чантата.
Търси ме единствената ми любов,
единствената ми любов ме търси спешно:
не вдигам телефона си
и "есемеси" ми изпраща!
Обичал ме: иска от мен да съм готова,
сега вече наистина ме е страх много,
че всичко е наред според него,
а на мен ми остава само да бягам.
Какво стана с моя бунт?
Изоставих ли го? Не съм!
Получих ли каквото исках,
имам ли го?... Не знам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ема Венева Всички права запазени
