С Р А В Н Е Н И Е
Когато прецъфтяваха липите
и сипеха от клоните сълзи...
Когато те поглеждах във очите
и в тях откривах моите мечти...
Когато от небето разгневено
светкавици разцепиха нощта...
Когато осъзнавах, че до мене
ръждясва незаключена врата...
Под навеса на парещото лято
едно сърце изгаряше почти,
а спомените - кюлчета от злато,
подкупваха ме - за да не боли.
Стрелките на часовника – бодли,
във времето забити като нокти...
Душата ми бе облак, що вали,
очите ми - удавени във локви.
Когато прецъфтяваха липите,
засипали паважа с аромат;
единствено надеждата в очите
целуваше умиращият цвят.
А жълтият килим - разпален огън,
се вглеждаше във локвата-небе,
а звездният прашец ужасно много
напомняше за вечни светове...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
