Стоя сама, загледана в морето,
капят от очите парещи сълзи,
светкавиците поразяват пак небето
и сякаш казват ми умри.
Мъката обзема ме изцяло по теб,
по твойте хубави очи,
а небесен глас ми отвръща
забрави го, за него не плачи,
но боли, сърцето е ранено
и ножът още в раната стои,
сърце, което бе от теб пленено,
сега не спира да кърви,
и ето, спира то да бие...
Отивам си,умирам бавно аз...
Душата бялата пътека ще открие.
Издъхвайки, ще шепна обичам те.
Срутиха ти се мечтите,
срути ти се и душата,
усещаш, че загиваш в самотата!!!