Дъждът вали и мокри моите коси,
а по лицето ми се сливат капки и сълзи.
Вървя по пътя пак сама,
надвесил се над мен града, пита ме за моята тъга.
Вървя и знам, че моята съдба
е да броди безпътна моята душа.
Да търси пристан тук и там,
лутайки се в житейския океан.
Да губи и открива знак,
че ще намери начин...
Как?
Така, сякаш аз не съм за тука
и моето сърце копнее за любов,
изпълнена с романтика и благослов.
Тук светът е толкоз сиво-черен
и изкуственно предаваме му светлина
и мечтите ни са толкоз жалки...
забравили сме бог и светостта.
Материалното душата ни погубва,
чакаме отплата за това.
Каква тъга!
Едно остава ми,
сутрин на слънцето с радост да поглеждам.
Нима друг прави го това?
Кой с усмивка чиста посреща всеки път деня?
И радва се на всяка среща със слънцето,
луната, деня, нощта...
Само аз ли съм самотна птица
да виждам, чувствам малките неща,
които животът ни отрежда.
А вий с насмешка гледате на това.
Вървя и през сълзи питам се това.
Дъждът измива и поредната сълза.
Нима на този свят съм аз сама?
Къде е моята сродна душа да сподели
с мен красотата на деня, мига?
© Алина Костова Всички права запазени