Сама...

Дъждът вали и мокри моите коси,

а по лицето ми се сливат капки и сълзи.

Вървя по пътя пак сама,

надвесил се над мен града, пита  ме за моята тъга.

Вървя и знам, че моята съдба

е да броди безпътна моята душа.

Да търси пристан тук и там,

лутайки се в житейския океан.

Да губи и открива знак,

че ще намери начин...

Как?

Така, сякаш аз не съм за тука

и моето сърце копнее за любов,

изпълнена с романтика и благослов.

Тук светът е толкоз сиво-черен

и изкуственно предаваме му светлина

и мечтите ни са толкоз жалки...

забравили сме бог и светостта.

Материалното душата ни погубва,

чакаме отплата за това.

Каква тъга!

Едно остава ми,

сутрин на слънцето с радост да поглеждам.

Нима друг прави го това?

Кой с усмивка чиста посреща всеки път деня?

И радва се на всяка среща със слънцето,

луната, деня, нощта...

Само аз ли съм самотна птица

да виждам, чувствам малките неща,

които животът ни отрежда.

А вий с насмешка гледате на това.

Вървя и през сълзи питам се това.

Дъждът измива и поредната сълза.

Нима на този свят съм аз сама?

Къде е моята сродна душа да сподели

с мен красотата на деня, мига?