Само толкова...
САМО ТОЛКОВА...
На Румяна
Само толкова мога
– и повече нищо:
да изплитам дантела от слово и рими,
да бълбука стихът като ручей отприщен,
да обичам незримо, да плача незримо.
Само толкова зная
– и повече нищо:
да премеря теглото на сянката лека,
непонятния свят на съня да разнищя,
да трасирам прозрачната лунна пътека.
Само толкова имам
– и повече нищо:
на среднощната мълния ярка зигзага,
на небето безкрайното синьо платнище
и безплътната свежест на капката влага.
То е малко,
но повече нищичко нямам.
Щом циментът не стига – стената се срива;
колко яки стени бяха плитка измама,
а изглеждаха здрави и странно щастливи.
С теб сме двама откакто се помня – различни
и еднакви до смърт. И не ти ли се струва,
че без думи големи, без пози епични,
малка моя, душите у нас се римуват?
В тези рими безмълвната обич светлее,
с тях е топло край простото селско огнище,
с тях се будя, с тях дишам, с тях просто живея...
Само толкова искам
– и повече нищо!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
