Самота!
Окова ме здраво самотата,
вериги тежки влача всеки ден...
сякаш зъл магъосник омагъосъл ми краката,
и не искат да се подчиняват те на мен.
Боже, а тежат оковите големи,
не позволяват ми дори усмивка да си подаря,
вкопчили се някак здраво в мене,
присмиват се на мойта самота.
А аз увяхвам бавно като цвете,
само оставено, без светлина,
самотата, и тя надсмива се над мене,
но не може да ми вземе моята душевна красота.
И търся някъде прозорец светъл,
за да видя лъч от нежна светлина,
и се моля някой да почука,
пак на моята врата,
Тогава усмивката ми пак ще засияе,
сърцето оковите ще победи,
мечтите ми отново ще мечтаят,
и щастието ще се възроди!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дидка Георгиева Всички права запазени
