Самота
941
0
0
Самота
Отново тъжна и сама,
погледна малката жена.
И с поглед като на дете,
(разплакано във ден студен.)
Тя жално наклони глава
и блесна бялата луна.
Но защо нощта така студена,
я гледаше далече затъмнена.
И сякаш страдаше и тя?
Защото две сърца горяха във нощта,
две сърца, а сякаш са едно.
Две души пленени от любов.
Две очи красиви, ала тъжни,
погледнаха небето и потекоха сълзи.
Но ето малкото момиче гордо стана.
Избърса се, усмихна се, избяга.
И чак сега луната осъзна,
че това дете изгубило е любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Всички права запазени
