Сега седя сама, а тишината

от болка и от празнота крещи.

Сега седя сама, а самотата

ме убива с парещи от студ искри.

Край мене хората са много:

смеят се, говорят с лекота.

И аз се смея или гледам строго,

сред тях съм, но съм пак сама.

Устата ми разтяга се в усмивка,

очите ми ги гледат с доброта,

ръката ми за поздрав тяхна стиска,

а сърцето го разкъсва празнота.

Най-страшна самотата е сред хора:

около теб са много, а пък ти си сам.

Главата нежно да положиш от умора

на рамо искаш, но го няма там.

Сега очите си затварят и се връщам

във времето, при спомените, любовта...

Някой някога със обич, без да искам,

даваше ми всичко. И не бях сама.