Самота
Сега седя сама, а тишината
от болка и от празнота крещи.
Сега седя сама, а самотата
ме убива с парещи от студ искри.
Край мене хората са много:
смеят се, говорят с лекота.
И аз се смея или гледам строго,
сред тях съм, но съм пак сама.
Устата ми разтяга се в усмивка,
очите ми ги гледат с доброта,
ръката ми за поздрав тяхна стиска,
а сърцето го разкъсва празнота.
Най-страшна самотата е сред хора:
около теб са много, а пък ти си сам.
Главата нежно да положиш от умора
на рамо искаш, но го няма там.
Сега очите си затварят и се връщам
във времето, при спомените, любовта...
Някой някога със обич, без да искам,
даваше ми всичко. И не бях сама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Яна Танева Всички права запазени
