В окото сълза изчезва сега.
Миг самота, отлита и тя.
Сърцето ридае, но кой не го знае.
Вървиме сега, напред в самота.
Миг тишина, безмълвна лъжа.
Любов ли бе тя, не казвам сега.
Предателство страшно, самотно и тясно,
остава сърцето и то е, което ранява детето.
Бягаш незнайно къде, самотно остава малкото дете.
Детето, което се крие там, където ти си скрил сам сърцето.
Сърцето, което дето е скрило, когато е решило.
Миг самота, миг тишина.
Отварям очите и гледам мъгла.
Тръгвам напред и виждам стена.
Стената обаче няма врата...

Бягство случайно, бягство незнайно...
Предаваш детето, предаваш се сам, което ранява детето.
Самотен оставаш във стаята пак.
Самотен оставаш в живота си пак.
Не можеш да искаш, не можеш да имаш.
Не трябва да питаш, не трябва да скиташ.
Светът е случаен, мигът е незнаен.
Жената, която краде ти душата
е тази, която ти дава крилата.
Летиш в небесата и виждаш красотата.
Крадат ти душата и падаш на земята.
И пак сълзата е сама в тишината.
И няма я играта, там, на земята,
защото пак са ти откраднали душата...

Душата, която ти дава крилата,
тази, която там, в тишината,
стоеше до теб и блуждаеше в мъглата.
Сега си пленен, сега си наранен.
Няма светлина, няма тъга.
Няма я и твоята душа.
Има само миг самота, която остава във тебе сега...

Никой не може да те нарани, повече от ТЕБ самия.