Бездомно ми е. Някакво самотно.
Приличам на затворник в междуредие. 

А думите, с престорена грамотност, 

оказват ми последната си преданост, 

и слагат въпросителната в края 

на отговор, роден от неизвестности.
Стихът ми по презумпция е стряскащ:
„Остана ли ми нещо за живеене”. 

Свидетел е перото ми, и знае 

за старите неточности по темата. 

Пледирам, че това ми е вината,  

и дългове просрочени – за вземане. 

Самотно ми е някакво. Бездомно. 
Присъдата е просто предисловие – 
без право на обжалване – да помня,  
че няма да повярвам на условности.