Сбогуване
Сбогуване
Училището свърши вече
и ваканцията повлече
пъстри ученици, ученички,
като шарена вихрушка всички.
Свободна, волна съм и аз,
летя като вятър в този час.
В слънчеви, преплетени лъчи,
пъстър моят смях ечи.
И всяка жилка в мен трепти,
сърцето – лудешки то тупти.
и тръпне цялото ми тяло,
с радостта ми станало е цяло.
Ала кой е тоз тъжен мъник,
приятелят на всеки ученик –
звънчето – нещастен симпатяга -
към децата ръцете протяга.
То е тъжно, то мрази този ден,
сърцето му е на децата в плен.
Никой не дойде да се сбогува
и със него малко да си похортува.
То опитва, то смята, че може
да се радва за своите рожби,
но сълзи издайници напират.
Вече няма сили да ги спира.
Някой се откъсва от тълпата.
Това е едно от децата.
- Не плачи, звънецо, братко,
ще ти липсваме за кратко.
Ще те прегърнем пак наесен
и ще запееш нова песен.
Мисли, мисли за тогава -
друго какво ти остава.
И тогава всички се обръщаме,
нашето другарче прегръщаме.
- Сбогом ти, звънченце мило,
символ на нашето детство,
лъчите на лятото скрило
и на есента наследство!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Страшилова Всички права запазени
