Защо си лягам с насълзени очи,

защо съзнанието ми те вика и крещи?

Нима в света си само ти,

нима достатъчно не страдах и нима не ме боли?

Все още искам  и копнея,

да страдам заедно със теб -

това ме кара да живея

и аз заспивам с този лек!

Не мислиш ли, че вече прекалихме

да се измъчваме от хорска суета?

От страх да се обичаме, безсънните ни нощи

превърнаха ни в прах и в тъга!

Не искам да ти прозвучи обидно,

но аз не вярвам вече в любовта,

ако ти беше малко само загрижено и свидно,

щеше да опиташ да сме заедно в това!

А моето страдание, а моите молитви -

къде захвърляш ей така?

Лесно ти е, без да ме попиташ,

да обърнеш всичко на шега!

А аз къде съм във живота ти?

Усещаш ли какво си ти за мен,

усещаш ли изобщо нещо?

Ах, колко празно е без теб в моя ден!

И да ти пиша, няма да го побера -

това което мисля, чувствам, преживявам.

И да ти пиша, може би греша

и само себе си ранявам.

Сбогом, вече стана късно,

отровата отдавна аз изпих

и всичко, знай, за мен е безнадеждно -

отдавна спрях да се надявам, но само мъката си не изтрих!