- Затвори очи... - прошепна тихо тя...
представи си всички дни на любовта...
- Видях - изрече тихо той - едно момче...
щастливо, със усмивка на лице...
Това съм аз... засмя се на себе си и продължи...
Виждам любовта... в онази нощ...
- Само една? - попита изумена тя...
А през моята глава преминаха 1001...
- Спомням си онази - най-красивата...
най-нежната, най-милата и най-любимата...
- Коя?
- Онази, във която ти прошепна тези мили думи,
които стоплиха сърцето и озариха ми с усмивката лицето,
когато каза, че за тебе няма друг,
когато каза ми, че ме обичаш...
Това е моят спомен за любовта...
За мен това е нощта...
Тя се обърна настрана... 
Във тъмнината проблесна тихо сълза
и намокри красивата ù страна...
Очите ù се сляха с тъмата...
Сърцето се сви и заплака...
За него бе готова на всичко.
Обичаше го повече от всички,
а той си замина без думи, без Сбогом дори...
Сега говореше така, сякаш любовта
никога не бе си заминавала...
Искаше ù се да му разкаже за всички нощи,
във които го е нямало...
за милионите сълзи и тъжни песни
във миговете, когато се питаше: 
"Къде си?"
Избърса сълзите, отново стана силна и каза:
- A помниш ли, когато се запознахме?
- Помня... едва ли някога ще забравя...
Онази нощ безумно красива, нежна и тиха...
На брега на езерото, музиката, усмивките, 
смехът ти и очите красиви...
Ти ми плени сърцето със думите нежни и мили...
А целувката първа ме разтопи,
накара ме още тогава да те обикна...
Тя го погледна, но за последно...
загледа се нежно в очите кафяви...
Как искаше само всичко да беше лъжа...
... но не беше...
Знаеше, както знаеше своето име,
че той я обича...
За съжаление, всичко, което можа да направи, 
бе да се усмихне и да си тръгне...
с последните думи, преди напълно да рухне...
- Още те обичам... - събирах смелост да го кажа
вече цяла година... но сега си отивам...
Сбогом, любими...