Светът е сцена, а ние зад кулисите
изчакваме монолога на съдбата.
А когато тя свърши свойта реч,
един от нас тогава взема.
И ето - моят ред дойде,
пристъпвам към алената сцена,
стискайки стрък кокиче в свойта длан,
гледам напред, придобила смъртна бледност.
Кулисите се вдигат - второ действие,
Съдбата ме поглежда някак странно,
а в залата броди астрално сияние -
кое е то? Не мисля, че е важно!
То (зная), обича да се радва,
желае вечно да лети.
Аз зная - подарена му е свободата
и няма граница за светлите мечти.
Започвам монолог със себе си -
задавам си въпроси... Отговарям!
А бялото кокиче ме разбира,
но тъгата зад листата си прикрива.
Някак си, забравям своя страх
и я поглеждам, но отново бяла,
ала тя се смее - аз не съм ù враг,
а е непозната,която тук е спряла.
И в миг - аз пея,
изпявам и своя монолог,
а бялото кокиче - то ме слуша
и тъжно сълзи лее.
Сбогувам се и очите си затварям -
пиесата - една, героите са много -
други ще дойдат пак на мойто място.
Жалкото е, че тук оставаме недооценени.
Отрони се за последен път сълза,
закапала от моето лице
и тъжно пусна корени в земята
и мина през клюмналото ми кокиче.
Цялата вече станах бледа,
строполих се безсилна и ранена.
Сцената се изпъстри от кръвта ми,
а в средата бях и точно аз.
Кокичето прибра белите си цветове,
сви листенца, заплака, затрепера.
И паднало в кръвта ми, обагри се в червено,
а скръбта и монолога ми превърна в свои листи.
                   ...
Светът е сцена - и хората, и птиците
участваме в повтаряща се драма,
но тук никой не печели слава,
а умира, докато друг чака зад кулисите.