Селската гора
Кътам спомен свиден в пътя си нелек
за кория наша, в селската гора.
Пазеше ни в бури, пазеше ни в пек
и над нея слънце сипеше зора.
Сенчести пътеки в нейните недра
са били отмора, карма и съдба.
Бродели хайдути - български чеда
под високи буки, в сенки на дъба.
Дядо там сечеше клонки със листа,
листници редеше на дървя с чатал
да изхрани стока в зимна белота
докато закука кукувич вокал.
Как ли се намери без сърце секач,
змийската верига стволите задра.
Напъни зловещи виха чак до здрач
и пред тях стопи се старата гора.
Бяха пощадили те едно дърво
корени забило в родната ни пръст.
Слънцето изгрява, палва зарево,
сянката му ляга до оброка с кръст.
Там се моля: нека да остане то,
да напомня вечно родовия дял
от гората стара, над това село -
сякаш дядо сам е виснал ръста цял!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
