Шепот в раковина
След думите ти - шепот в раковина
на въжен мост брегът ми се люлее.
Като дете, във длан страха си свивам,
когато трябва да изглеждам смела.
Отдолу плиска не море - пустиня,
керванът ти пресича все съня ми.
Повдигнат ли на гърбици камилите
дъсчиците на моста - става стълба.
Високият стремеж отвъд зове,
а пясъкът небрежно те повтаря.
Събирам синевата във ръце
и после за прегръдка ги разтварям.
Да ти даря последното небе,
което над пустинята е гряло.
Защото тази нощ ще съм до теб.
А утре ще се уча да забравям.
Вземи дъха ми... Жребият е хвърлен,
монетата потъна в топъл пясък.
Докато ти неистово ме любиш,
порталът на съдбата се затваря...
До следващото пясъчно писмо,
до следващия кладенец в оазис.
Ще хвърлям по луните въжен мост,
та нощите да следват близостта ти.
Наивно е да бъдеш толкоз смел,
когато си от болката зависим.
Не знам в сърце ми има ли предел,
през който да не можеш да преминеш.
Не си помислих - пясък е брегът,
на който съм опряла въжен мост.
Но двете важни думи задържах,
а раковината оставих в твоя джоб...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бистра Малинова Всички права запазени
